Невярващи, очите

във думите се взираха.

Четяха ги отново и отново.

Обикновени думи,

а душата ми разлистваха,

четяха в нея като в книга,

протягаха ръце да я погалят,

докосваха я нежно като струна.

А тя... отдавна непогалена,

подритвана като улично куче,

в далечен ъгъл свита,

забравила да плаче

                         ... заскимтя.

Една солена капка

по бузата ми се търкулна.

Изпращам я...

Не знам дали ще я получи оня,

който душата ми

поиска да погали,

но за добротата му,

благодаря.