Дъжд

Дъжд, добре си дошъл, ти мой тъжен приятел

Ти си плач, ти си стон - на печал аз ваятел.

С тебе нещо замря - камък хвърлен в морето

А мастило нощта пръска бавно и меко.

Все по-глухо смъди, тихо някак се свива

Раната; любовта и сърце сякаш вият.

Упоен, като в транс разумът емигрира

Ту премала, ту гняв обсесивно извират.

Всичко е на везна. Но каква справедливост

носи летният дъжд? Носи той само милост.

По стъклата вода като плач неудържан,

А зад тях е света - тъй реален и… мъртъв.