Нека нощта влезе, докато изписвам буквите от светлина във въздуха.
Телата ни пулсират в нотите на нежни симфонии и под тях в прегръдка се придържаме.
Два елемента се разклащат и сливат в едно. Звуците ни се носят тежко по реката.
Трептят, ала влюбено и бликащо ни шептят.
Правим любов, копнеем за още и още, докато достигнем епогея.
Лунните лъчи докосват телата ни, заедно с топлината, а градусите се повишават с всяко движение.
Нека нашата съкровищница напълним със страстта и честотата на нашето вълнение.
Като пустинни диаманти ще се оглеждаме в бисерното слънце през деня.
Сърцата ни ще се преплитат. Ти ще бъдеш ливадата, която ще предпочета, и любовницата в моите прегръдки,
която ще покрия, която ще отведа. Нека виковете ми ти дадат тласък да стигнеш своя връх.
От цвета на топлината тази нощ изгрява с вселенски искри, а думите ти звучат като гръм в нощното небе.
С теб създаваме пленяващи дъги, мостове за достигане един до друг.
Нека вкуся от меда по извивките на твоята кожа и изкача върха, яхнал зноя на вълните по реката.
Натъпкваме леглото си с череши и нощта стои неподвижна в прикритие.
Тъмнината плава по вълните на нашето единство. Катеря се по високите ти балкони и ставам едно с луната,
надавам вой и попивам страстта на млечната ти кожа, оставяйки душата си да полети към небосвода.
Нахрани ме с тялото си, докато се придържам по твоите извивки.
Сърцата ни се преплитат. Настройвам се от гласа на енота.
Тялото ти е като китара. Свиря на струните ти, слушам музиката от обяд до зори, тя е неустоима.
Да се потопим в тази еуфория, защото е неповторима.
© Светослав Иванов Все права защищены