Едно време в Пасифика...

Великата Безкрайност ме подема

и учи ме над нея да летя...

Избирам: да живея във летене

и  мъжка безразсъдност за съдба!...

Подобно струна дръпната от Вятър

вибрирам  дълго с незатихващ звук –

във резонанс с мелодията на водата

и с Вечността докоснала ме тук...

А ще ми липсва миналото: зная,

момичето с  разплакани очи...

И любовта объркана... Оная...

(Макар от нея още да горчи!...)

... Но грабва ме Стихията, просветва,

вълните разпиляват се на прах

и Урагани   яростни нашепват

в ушите ми, че съм Един от тях!... 

 Някога в Пасифика