katkatkat & icohim
Спомените бяха решетки в моя затвор.
Сега за наказание те оковавам.
Нямам никакви сантименти...
Спомените сега са проклети и позор
надвисва над онази представа,
в която бяха красиви всички моменти.
Красотата на спомена толкова е илюзорна,
че се преплита със жупел,
няма никаква прошка и милост!
Красотата на спомена - толкова спорна,
че погрешно бях стъпил
и в обич нещастна потънах в безсилие.
Признаваш своята слабост?!
Аз не криех, че ревнувам и вятъра.
Аз ли те обичах, ти ли ме обичаш...
Признавам сега друга реалност.
В изгрев и залез тебе съм чакала...
Днес на затвор ти се обричаш.
В какъв затвор ти ме изпрати!?
Нима не искаш да видиш реалната истина-
душата ми днес е волна, свободна,
а твоята сила вече се клати-
сила, заключена в любов непостигната,
в сърце удавено в рана прободна!...
Рани няма и душа, в която те да болят.
Отречени са. Разпиля се прахът
и ревността ми към вятъра заедно с него.
Сълзи няма, а свободата не е в плът.
Обречени са да бъдат заключени
в безкрая и хаоса на моето его.
Его и Ид непрестанно във тебе се борят,
във късчета малки от хаос и ревност,
пропити в горчивите думи!
И кажи, във твоята слабост, какво аз да сторя,
за разбия твоята, моя надменност,
вибрираща в сребърни струни!?
Моята слабост е, че не мога
в смисли лъжливи да вярвам и бягам.
Аз те преминах, ще преминеш мене и ти.
И нищо не питай, защото...
Нови решетки се вдигат и трябва
доживот все някого да виниш...
© Христо Стоянов Все права защищены