Вървя по червената пътека,

но това не е усмихнатата слава,

а трън от напусналата Прошка,

урна с неин прах,

изтървана от порив, замръзнал в отчаяние.

Отново нямам път,

само заключена врата без дръжка.

Времето пак е хванало ръжда,

а ключът от скука вечна

хапе своята верижка.

Няма смисъл да стоя и чакам

някой дух да ми отвори.

Омразата, изнесла се

от стаята на моето съзнание,

отново идва с куфар и багаж.

Мразя лунното момиче,

което ме избягва всеки ден

и излиза от сърцето на безпаметните

единствено за да огрява самотата.

Ненавижам и праха от сенки,

който лицемерно ме прегръща във съня ми

и шепота ми уморен

да души с ръце от мъглявина недостижима.

С бледа нишка от мрачни мисли изплетена

съшивам лъскаво измислено стъкло

и мое отражение фантазно

истории огледално ще разказва.

"Никога Орач не си била,

не знаеш как да мразиш

и за Пътя карта още пазиш.

Πътеката червена значи слава."

Рисувам кръг по лунен прах.

Огледалото е кръгло.

И зениците зелени, и пътечката коварна,

и омразата върти се в кръг

и кръгло гледа пълнолунието.

И думите са елипси...

А аз вървя по червената пътека,

но това не е усмихнатата слава,

а трън от напусналата Прошка.

урна с неин прах...