Вървя по червената пътека,
но това не е усмихнатата слава,
а трън от напусналата Прошка,
урна с неин прах,
изтървана от порив, замръзнал в отчаяние.
Отново нямам път,
само заключена врата без дръжка.
Времето пак е хванало ръжда,
а ключът от скука вечна
хапе своята верижка.
Няма смисъл да стоя и чакам
някой дух да ми отвори.
Омразата, изнесла се
от стаята на моето съзнание,
отново идва с куфар и багаж.
Мразя лунното момиче,
което ме избягва всеки ден
и излиза от сърцето на безпаметните
единствено за да огрява самотата.
Ненавижам и праха от сенки,
който лицемерно ме прегръща във съня ми
и шепота ми уморен
да души с ръце от мъглявина недостижима.
С бледа нишка от мрачни мисли изплетена
съшивам лъскаво измислено стъкло
и мое отражение фантазно
истории огледално ще разказва.
"Никога Орач не си била,
не знаеш как да мразиш
и за Пътя карта още пазиш.
Πътеката червена значи слава."
Рисувам кръг по лунен прах.
Огледалото е кръгло.
И зениците зелени, и пътечката коварна,
и омразата върти се в кръг
и кръгло гледа пълнолунието.
И думите са елипси...
А аз вървя по червената пътека,
но това не е усмихнатата слава,
а трън от напусналата Прошка.
урна с неин прах...
© Виола Всички права запазени