Есен,златокоса моя.
Наляла зърно в грозде сладко.
Пайжина със полъх посребрява,
дъхът ти топъл и ухаен.
И носи се във въздухът,
мириса на свежест във смъртта ти.
Красива си!
Не мога да ти се наситя!
Така студени,утрините ти,
ме щипят по очите,
а вечерите ти искрят,
на залеза през изгорялата ти шума.
И най накрая студ.
Дори и във смърта си си красива,
накичена с последните си хризантеми.
Златокоске моя,ненагледна!