Есен ли?... Нима дойде?...
Прогнозата за Времето предрича
стихийно да извие Бурен вятър
и мълниите яхнал той да тича –
със облаци гръмовно над Земята...
Да влачи над полетата мъглите
и скита над Света като бездомник
събрал в едно и но́щите, и дните
да вие из горите: късен бродник...
Понесъл на мъглите пелената
да крие в нея пътища, пътеки
и тъй да ни отнема Необята
и ясна Перспективата пред всеки...
(Но спря ли малко, просто да отдъхне,
внезапен дъжд на облака уседна...
А там, зад хоризонта, ще заглъхне –
светкавица пробягала последна...)
... Тогава вече може да разсветне
и Слънцето изгряло да покаже,
че има и след Есента насетне –
Живот... А и Любов безумна даже!...
Днес всичко в тази утрин ранобудна,
че вече Есен идва ми напомня
и тя дори в последната секунда –
капризно ми стеснява хоризонта..
.
В инстинкти на абсурден атавизъм
въртят се черни птици разтревожени:
вещаят предусетен катаклизъм
за всички чувства до сега отложени...
И по това разбирам, че към мене
настъпва днес един Сезон различен:
на щедрост и узряване, с проблеми,
но винаги оставащ твърде личен!...
О Есен ли!?... Нима дойде тя вече
и ценностите във Живота трябва
да преосмислям сам, а тъй далече
Надежда всяка е – и тъй измамна!
... А лист един, от класиката в жанра,
откъсна се и полетя нагоре –
предвестник бе сега на Есен ранна
и с Вятърът завихри се в простора...
Със него заигра и „черна птица“
отделно от планиращото ято,
навярно беше „траурна вдовица“
на „мъртвото“ зад хоризонта лято!...
О, Есен моя и неназована
днес търся прилагателни различни!...
... А от „стандарта“ дето ще останат
е само: „златна“, че за мен си: лична...
09.11.2019.
© Коста Качев Все права защищены