Есен ли?... Нима дойде?...

Прогнозата за Времето предрича

стихийно да извие Бурен вятър

и мълниите яхнал той да тича –

със облаци гръмовно над Земята...

Да влачи над полетата мъглите

и скита над Света като бездомник

събрал в едно и но́щите, и дните

да вие из горите: късен бродник...

Понесъл на мъглите пелената

да крие в нея пътища, пътеки

и тъй да ни отнема  Необята

и ясна Перспективата пред всеки...

(Но спря ли малко, просто да отдъхне,

внезапен дъжд на облака уседна...

А там, зад хоризонта, ще заглъхне –

светкавица пробягала последна...)

... Тогава вече може да разсветне

и Слънцето изгряло да покаже,

че има и след Есента насетне –

Живот... А и Любов безумна даже!...

Днес всичко в тази утрин ранобудна,

че вече Есен идва ми напомня

и тя дори в последната секунда –

капризно ми стеснява хоризонта..

.

В инстинкти на абсурден атавизъм

въртят се черни птици разтревожени:

вещаят предусетен катаклизъм

за всички чувства до сега отложени...

И по това разбирам, че към мене

настъпва днес един Сезон различен:

на щедрост и узряване, с проблеми,

но винаги оставащ твърде личен!...

О Есен ли!?... Нима дойде тя вече

и ценностите във Живота трябва

да преосмислям сам, а тъй далече

Надежда всяка е – и тъй измамна!

... А лист един, от класиката в жанра,

откъсна се и полетя нагоре –

предвестник бе сега на Есен ранна

и с Вятърът завихри се в простора...

Със него заигра и „черна птица“

отделно от планиращото ято,

навярно беше „траурна вдовица“

на „мъртвото“ зад хоризонта лято!...

О, Есен моя и неназована

днес търся прилагателни различни!...

... А от „стандарта“ дето ще останат

е само: „златна“, че за мен си: лична...

09.11.2019.