1 нояб. 2024 г., 07:16

Есенно 

  Поэзия » Пейзажная, Философская
116 0 0

Сребристи примки и блестящи нишки,
мъгли от горест, отлетели птици,
очи премрежени, тъги, въздишки
надраскан блок, осиротели скици.

 

Навред светът от разгневени хора
вини за всички грехове онези,
които вместо да разпалват спора
безмълвно тръгват и навън излезли

 

дълбоко вдъхват аромат на рози,
цъфтящи в пурпурно-копринен бархет,
откриват мъдрост в злободневна проза,
животът чудо че е страстно вярват.

 

И аз гневя се, а ядът отровен
копае рани надълбоко в мене,
и зейва пропаст от вина огромна-
безмерно тежко, непосилно бреме.

 

Навън протяжно се запява песен
от златно-млечни октомврийски вихри
зове ме ярка пъстроцветна есен
да пея с нея, па макар и тихо.

 

В нощта безлунна ще наметна мека,
смолисто черна пелерина звездна,
по пътя виещ се ще стъпвам леко
в гората призрачна над страшна бездна.

 

"Гневът е грях", ще си повторя кротко,
дълбоко дъх ще си поема само,
дървесно-влажни ароматни нотки
прогонват мислите в минорна гама.

 

И даже лъч да не проблясва в мрака,
Вселена цяла заговаря гръмко:
"Недей със скръстени ръце да чакаш,
спокойно справяй се със свойте спънки."

 

Изписах много, насъбрала доста,
излях го с радост на листа хартиен.
Приветствам следващата схватка злостна,
ще бъде весело. О, да! Не крия...

© Мария Митева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??