Звездено отдалечен, неразпознаем,
в Небето на един фотопортрет сияя.
Усмивка с устни на Дете
очите ми достига.
И спира Кораб с девствен прах
току пред мойте мигли.
Отхлупва се скафандър бял
и Слънце се показва.
И ризница, от свян изплетена,
от доброта и от боязън.
И сянката на светлината му
е мойто противостоене.
И ето ме - почти лъжа,
пред собствено опровержение.
На пръчка ляскова от коня
ми казваш, че си падал.
Мечта си бил Последен рицарю,-
затуй не си пострадал.
И щит ти е Сърцето твое.
И мечът ти не е стомана.
И раните, на тебе връстни,
са нежни кратери в коляното.
С верижка вързала е Времето
часовниковата ръка.
И часовете са ѝ поданици,
а скиптър - малката стрелка.
Светът е сътворен на Бога
от детските ръце.
А в твойте си играят орбитите
на Пумпал и на Търкалце.
И реактивният ти Смях
иззад перчем летящ изтича.
Цялата Земя се отпечатва
в босите петички.
Но Змей ме облак глътва.
Облак небе ми по-нататък става.
Аз още съществувам светло
в измислената си Държава.
И разпознавам бавно Себе си
във Синовете - те ще ме изпратят.
И Аз ще съм Арена стихнала
в Космически амфитеатър.
© Вълчо Шукерски Все права защищены