6 авг. 2021 г., 23:06

Фотопортрет 

  Поэзия
121 0 0

Звездено отдалечен, неразпознаем,

в Небето на един фотопортрет сияя.

 

Усмивка с устни на Дете

очите ми достига.

И спира Кораб с девствен прах

току пред мойте мигли.

 

Отхлупва се скафандър бял

и Слънце се показва.

И ризница, от свян изплетена,

от доброта и от боязън.

 

И сянката на светлината му

е мойто противостоене.

И ето ме - почти лъжа,

пред собствено опровержение.

 

На пръчка ляскова от коня

ми казваш, че си падал.

Мечта си бил Последен рицарю,-

затуй не си пострадал.

 

И щит ти е Сърцето твое.

И мечът ти не е стомана.

И раните, на тебе връстни,

са нежни кратери в коляното.

 

С верижка вързала е Времето

часовниковата ръка.

И часовете са ѝ поданици,

а скиптър - малката стрелка.

 

Светът е сътворен на Бога

от детските ръце.

А в твойте си играят орбитите

на Пумпал и на Търкалце.

 

И реактивният ти Смях

иззад перчем летящ изтича.

Цялата Земя се отпечатва

в босите петички.

 

Но Змей ме облак глътва.

Облак небе ми по-нататък става.

Аз още съществувам светло

в измислената си Държава.

 

И разпознавам бавно Себе си

във Синовете - те ще ме изпратят.

И Аз ще съм Арена стихнала

в Космически амфитеатър.

© Вълчо Шукерски Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??