Добре дошла,

госпожо "надежда",

влизайте,

не стойте на прага,

там не е място

за срещи.

Ще ти направя кафе

от онова, горчивото,

събирано

капка

по капка

през дългите дни

душевно мълчание.

Не ме поглеждай така,

госпожо "надежда",

все едно взимаш

важни решения...

С нежна ръка

ми подай

стръкче детелини,

в тях да издишам

сълзите си,

и ще те слушам

стаено...

покълнали истини

ще палят очите ми,

 избуяли

в люляков цвят,

а вятърът дрезгаво

ще ме ръси

с капки

синьо небе,

с боси ходила

ще се издигна

към простор,

разтопен

 в шепа дим,

от цигулкови струни

ще сплета ореол,

за да не чувствам

липсата на

слънчогледите нощем...

Не си тръгвай,

госпожо "надежда",

рано е...

имам още

какво да ти казвам...

а има и още кафе!