Под сивото небе, от болка изподрано,
облаци се носят, търсещи земя,
уморени от морето, отдавна разпиляно,
загубило блясъка на своята вода.
И под тъмни сенки аз се скитам.
И чакам да заплача сато облак сив.
А жегата треви подпалва, без да пита,
в душевната ми нива огъня горчив.
Ала душата като феникс не ще възкръсне,
а ще гние прикована на своя кръст!
И чакам парещото слънце да замръкне,
впил жадно устни в жарещата пръст. ...