Детството ми в моя град премина
с мама, татко, моя брат.
Снимахме се все щастливи
в парка"Габера", на Марица и на панаири!
Аз не зная колко хора го обичат,
живели отпреди и засега.
Мене градът завинаги обрече
и за такава обич да тъжа!
Завръщам се в спомени далечни.
В младежките бригади с труд и песни.
Дърветата, от мен и моите връстници посадени.
Сега гора са с клони устремени!
Блоковете със свод-тунели спасяваха ме не ведъж.
Обичах и момчето, не ни валеше дъжд!
Незнайни има много като мен,
оставили в града любов или рефрен!
Обичах мините и слизах под земята.
Знаех! Беше забранено! Исках да се уверя!
Топли ли са земните недра?
Откъде изтича минералната вода?
В историята за града - ще се повтори
как на закуска се говори - за формули и за разтвори.
За химиците и млади хора, работили на смяна
в "Химкомбината" и другите заводи с много вяра!
Обичах парка и Поета.
Носех му цветя и бял лист с молив
... да допише стих, кратък, прозорлив!
Но кой тогава би разбрал - поет,
написал послание върху малък - етикет!
//Ще отида в моя град с приятели до Марица да се посмея.
Водите ù с диви круши пак да меря!
В сенчестите гори до Меричлери расте кокиче.
Очите ми, за любимото си цвете закопнели...//
А може би градът далечен ще остане.
В душата си ще го развявам, като знаме!
И всеки, който е живял в Димитровград, разбира,
че върху младежките мечти градът се разпростира!
© Мария Николова Все права защищены