Детството ми в моя град премина

с мама, татко, моя брат.

Снимахме се все щастливи

в парка"Габера", на Марица и на панаири!

Аз не зная колко хора го обичат,

живели отпреди и засега.

Мене градът завинаги обрече

и за такава обич да тъжа!

Завръщам се в спомени далечни.

В младежките бригади с труд и песни.

Дърветата, от мен и моите връстници посадени.

Сега гора са с клони устремени!

Блоковете със свод-тунели спасяваха ме не ведъж.

Обичах и момчето, не ни валеше дъжд!

Незнайни има много като мен,

оставили в града любов или рефрен!

Обичах мините и слизах под земята.

Знаех! Беше забранено! Исках да се уверя!

Топли ли са земните недра?

Откъде изтича минералната вода?

В историята за града - ще се повтори

как на закуска се говори - за формули и за разтвори.

За химиците и млади хора, работили на смяна

в "Химкомбината" и другите заводи с много вяра!

Обичах парка и Поета.

Носех му цветя и бял лист с молив

... да допише стих, кратък, прозорлив!

Но кой тогава би разбрал - поет,

написал послание върху малък - етикет!

//Ще отида в моя град с приятели до Марица да се посмея.

Водите ù с диви круши пак да меря!

В сенчестите гори до Меричлери расте кокиче.

Очите ми, за любимото си цвете закопнели...//

А може би градът далечен ще остане.

В душата си ще го развявам, като знаме!

И всеки, който е живял в Димитровград, разбира,

че върху младежките мечти градът се разпростира!