Гримьорната, скована в лед,

Изгаря във цигарен грим,

А в огледалото по образа й блед,

Сълзи размазват разкошния и грим.

Защо стои сама?

Защо не си отива?

Зад сцената, обвита в тъмнина,

Защо лице с ръцете си закрива?

Нима на сцената не беше най-добрата,

Красива и грациозна в своята игра,

Нима на всеки зрител не плени душата,

Та тази вечер тя бе дяволски добра!

Примигва лампата лениво,

Очертава сенки във нощта,

А в огледалото й криво,

Разкъсва тя костюмите и хвърля ги в пещта.

Животът й е просто театър,

Живян сред хиляди, но в самота,

Загубила прегръдката на своя вятър,

Тя има сцената и нито капка топлота.

Изведнъж дочу се трясък

И заглъхна всичко пак,

Огледалото превърна се във пясък,

Изкуствената светлина - във мрак.

Гримьорната, скована в лед,

Обгръща цигарения кървав дим,

А в счупеното огледало по образа й блед