И казвам на козите: "Къш!"
Присяда времето
на прага,
протяга
зачервени пръсти,
подпухнали и на възли,
и като старец се прекръства,
гласа въздрезгав си прочиства
и сякаш аз съм му единствена,
решава да ми сподели.
А аз… не знам…
Не искам още
да слушам
минали истории…
Душата ми
се рее нощна -
далеч от бели коридори,
в проблясващ спомен за зари,
за рой светулки и звезди,
за обич, страст - синап горчив,
и с порив земен още жив.
Но времето –
уви, не иска,
да чуе -
то си има план.
Главата моя с пръсти стиска –
като в ръждясал стар капан.
Артритени и на възли,
те в мозъка ми
с тремор тракат –
в душата бръкват –
в мен атаката,
разбужда змийските черти.
И дразня се,
че ме препира
туй време глупаво! „Поспри!”-
аз моля го –
а то не спира -
дълбоко в мозъка сондира,
май иска да ме усмърти.
Отгоре,
там, от небесата,
ме гледа, клатеща брада,
зелена
някаква коза-
врещи и сочи с рог към мене,
усещам - чакат ме проблеми,
че казва тя - дошло ми времето
и трябва да се примиря.
Но как така?
Не, няма още…
Безбройни,
чакат нови нощи
на болка и надежда в плен!
И кой ти каза,
кой ти каза,
че можеш лесно ме отказа,
небесната коза зелена
като изпратиш
тук при мен?…
В зори,
пресипнала от викове,
от болест с мирис на синап,
ще стана
и ще се преборя
дори напук и на инат,
че времето ми е далече –
изтича слънце – идва ден –
и няма вече,
няма вече
небесната коза над мен.
И няма още,
няма още
старикът зъл и заядлив -
да кради бъдните ми нощи,
да граби идните ми дни.
Че вчера - утрешна,
днес - бъдна,
съм оцеляла неведнъж.
Светът ме чака
да се върна,
така че - на козите: „Къш!”
© Венета Все права защищены
Поздрави! )