Оковите падат, добре е така
да дишаш дълбоко и друга
да бъдеш. С жигосана дясна ръка,
но вече на вятър съпруга.
Че кула от карти градеше до днес,
надвиснала стряха бездушна.
И виеше тихичко старият пес,
щом твоите съ̀лзи го гушнат.

Душата ти всички горчиви слова
на градската клюка хариза.
Взе силата само и стига това,
изпра самодивската риза.
Прегърна го гордия роден Балкан,
той светъл разковник ти даде
и каза: — Духът ти, от мене люлян,
за делник не е безограден.

От синята вис вик орлов долетя:
 — Завърна се! Волна и наша.
По стъпките нейни не никнат цветя,
но бури не ще я уплашат...
Присядам на прага, на стария праг,
душата ми – волна авлига.
И милва ме вятър – разгален и драг,
и толкова обич ми стига,

да спра да се лутам по прашни поля.  
Живот ли бе? Фата моргана.
Дали е боляло? До кости боля...
За вятъра днес съм желана.
Той носи сърцето ми крехко на длан
и рани зарастват полека...
За мен любовта му е, в мене е взрян
и аз го обичам... И  нека!