Оковите падат, добре е така
да дишаш дълбоко и друга
да бъдеш. С жигосана дясна ръка,
но вече на вятър съпруга.
Че кула от карти градеше до днес,
надвиснала стряха бездушна.
И виеше тихичко старият пес,
щом твоите съ̀лзи го гушнат.
Душата ти всички горчиви слова
на градската клюка хариза.
Взе силата само и стига това,
изпра самодивската риза.
Прегърна го гордия роден Балкан,
той светъл разковник ти даде
и каза: — Духът ти, от мене люлян,
за делник не е безограден.
От синята вис вик орлов долетя:
— Завърна се! Волна и наша.
По стъпките нейни не никнат цветя,
но бури не ще я уплашат...
Присядам на прага, на стария праг,
душата ми – волна авлига.
И милва ме вятър – разгален и драг,
и толкова обич ми стига,
да спра да се лутам по прашни поля.
Живот ли бе? Фата моргана.
Дали е боляло? До кости боля...
За вятъра днес съм желана.
Той носи сърцето ми крехко на длан
и рани зарастват полека...
За мен любовта му е, в мене е взрян
и аз го обичам... И нека!
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados