Нима много е да искам да обичам?
Нима безрасъдно е да се вричам?
Нима глупаво е след теб да тичам?
Нима... защото без тебе не мога да дишам.
Нима единствено моят прозорец свети в нощта?
Нима само моята врата е винаги подмината?
Нима моето сърце пак кисне в на изпепелените мечти прахтта?
Нима... защото мислих си, че ти си любовта.
Нима?
Нима?
Нима?
Нима очакваш да повярвам, че към мене хладен си?
Нима искаш отново смирено като пораженец да сведа главата си?
Нима капка милост за мене нямаш във сърцето си?
Нима... защото, надявах се, за мене опора да си.
© Снежана Петрова Все права защищены