17 авг. 2013 г., 17:08

Идилията ме плаши 

  Поэзия » Гражданская
896 1 5

Годините минават, идилията ме плаши,
снимки от годините стоят тъй прашни.
Прашни, но красиви, а сега са страшни,
хъс няма, братко Българин юнашки.
Надеждата я няма, багажи стягайте,
жалко е, но трябва, от страната Бягайте.
Един народ - едни окови носим,
гладни, жадни ходим боси, просим.
Бабата плаче, че внучето го няма,
пише от чужбина - а тя сама стои си.
Сама в мизерията - но обича страната,
сама, не вижда нищо, че запотени са очилата.
Годините минават, все по-страшно е,
селата запустяват, все по-прашно е.
Как да живеем, да станем апаши,
българино братко, идилията ме плаши!

© Радослав Луджов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря Франсиско
  • Поздравления за хубавото стихотворение! Бих казал, че си уловил много точно действителността в него; умората, бедността и бездействието се открояват сред редовете на това стихотворение – и тук излизайки от художествената действителност, бих искал да кажа следното – и трите са донякъде свързани, но, според мен, първото и второто се дължат най-вече на третото – бездействието, а именно ленивостта и удобната позиция на ощетения от Неправдата–На–Света човек!
    Нашата съдба... нашата тежка орис... мизерията... е следствие от бездействие. Сами се ощетяваме!
    Смятам, че поетическите работи като твоята и всички останали стимули, на които сме способни са много важни, за да можем да възродим феникса от пепелта...
    Поздравления!
  • Не точно всеобща.
  • Мани, до къде сме се докарали! Да се молим децата ни да заминат зад граница, че да пратят някоя пара за лекарства на баба и дядо.
    Аплодисменти за творбата!
  • Каква идилия? Мизерията е всеобща...
Предложения
: ??:??