Пускам те, за да те срещна пак,
когато слънцето изгрее,
когато лъч надежда, а не мрак
в деня ни нов живот налее.
Тогава няма да крещя,
срещу ръцете властни на съдбата,
която без да трепне днес успя
да раздели животите ни-двата.
Прекърши гневно топлите нозе,
постави и на колене земята
от мене любовта отне
аз обеднях, ти стана ли богата?
Любовта ми е безгласна пешка
местена в дъската ни шахматна,
аз без фигура съм-черна грешка
придвижвана в посока непонятна.
Безсмислено, съдбовната игра
играх, но с ясен победител,
дори и неуморният играч
превърна се в зрител.
© Гергана Караджова Все права защищены