Отново потънахме в тихия бяг,

далече от всички вековни омрази...

Труден за ходене е нашия бряг,

пълен със тръни, камъни и огради.

Не е ли бавната победа най-могъща

за онзи, който за света е глух?

Нали във стих любовта се превръща,

в покорен, мил и предан дух?

И сенките играят тази нощ

с душа, сърце и сладки тайни.

И бягат, тичат със такава мощ

от думите ни, красиви и омайни.

Като на хазарт любовта горделива

залага всичко за минутка пак.

Тогава сянката черна всичко помита,

остава ни в гъстия, сив полумрак.

А ти ме взимаш в прегръдката си нежна

обръщайки гръб на тъмните дни...

Сенките спускат се в играта небрежна,

строейки грозни,  дебели стени...