Отново потънахме в тихия бяг,
далече от всички вековни омрази...
Труден за ходене е нашия бряг,
пълен със тръни, камъни и огради.
Не е ли бавната победа най-могъща
за онзи, който за света е глух?
Нали във стих любовта се превръща,
в покорен, мил и предан дух?
И сенките играят тази нощ
с душа, сърце и сладки тайни.
И бягат, тичат със такава мощ
от думите ни, красиви и омайни.
Като на хазарт любовта горделива
залага всичко за минутка пак.
Тогава сянката черна всичко помита,
остава ни в гъстия, сив полумрак.
А ти ме взимаш в прегръдката си нежна
обръщайки гръб на тъмните дни...
Сенките спускат се в играта небрежна,
строейки грозни, дебели стени...
© Ро Си Всички права запазени