Аз – Хачико, ще остана и ще чакам този ден,
в който моя мил стопанин ще остави знак за мен.
Много хора ме докосват и не виждат мъка в гръб,
той, животът, ръб е остър, но понякога и тъп.
В глъб съм куче от пътеки на изстрадали съдби,
в скръб научих се, човеко, че безкрайно ни боли.
В дни вали порой от бреме и очите се топят –
боси в коженото време, люде в огъня вървят.
Те строят града огромен, аз на гарата мълча,
гладен, жаден и бездомен – бледо късче самота.
Вия, плача и хортувам. Малък Сечко праща студ.
Крия, крача и редувам мила ласка с удар лют. ...