Аз – Хачико, ще остана и ще чакам този ден,
в който моя мил стопанин ще остави знак за мен.
Много хора ме докосват и не виждат мъка в гръб,
той, животът, ръб е остър, но понякога и тъп.

В глъб съм куче от пътеки на изстрадали съдби,
в скръб научих се, човеко, че безкрайно ни боли.
В дни вали порой от бреме и очите се топят –
боси в коженото време, люде в огъня вървят.

Те строят града огромен, аз на гарата мълча,
гладен, жаден и бездомен – бледо късче самота.
Вия, плача и хортувам. Малък Сечко праща студ.
Крия, крача и редувам мила ласка с удар лют.

Този свят е поза слаба, уловена в обектив…
Няма смисъл да поставяш тук поредния статив.
То се знае – ще замина към небесната черта…
Там дано е от коприна всеки път към вечността…