Лъчите на деня нанизват се

на моята душевна плеяда,

отронени от Слънцето,

помилвани от вятъра

под звуците на ада.

В мен отекват борбени камбани,

огласяващи спонтаннта ми същност

и догарят ледени кристали,

в които дълго се оглеждах

във безпътност.

Пред себе си и красотата онемява

и погледът ù нежен в самота,

макар и бавно, почернява,

и на нея ù увяхват цветовете

на властта.

Мъдростта, и тя - подгърбена

от тежести, неволи и беди,

дланите си стари в миг отпусна

и зачака вечността до пепел

да я изгори.

И грубо, сенките на свободата,

безидейно, са отвлечени -

в тъмното поробени, във мрака

и от никой в мрачината

не видени.

Този ден лъчисто-златен

само днес ще е такъв. Недей

го чака утре пак - напротив,

катран ще сипят облаците,

ще се лее кръв.

Зная, беззащитна съм пред мрака,

на света дотегнал до предел...

Уморена твърде съм, за да дочакам

победителя на тоз

безмилостен дуел

между утопия и безнадеждност,

които борят се за моята душа.

След него, зная, гибелта е неизбежна

ще изчезна нейде в дебрите

на вечната слана.