Черната роза от болка изсъхва...

Време изтича - пепелта я обгръща...

Положена за веч във стъклен ковчег,

който бе обгърнат в лед...

Стъклени сълзи безкрайно ще рони,

МРАК  ще обгърне сивите клони...

Изъхват бавно ден след ден бодлите

и пробиват моето сърце...

Изсъхват бавно ден след ден сълзите

и докосват нечие лице...

А в мъглата...

През безпътните и мрежи,

мълком гаснеща от скръб,

младата Луна незнаен път бележи,

с тънкия си огнен сърп...!