Под небето гори ада -

ада на сивите души.

Пържи ги бавно на клада,

докато всяко чувство не се изпари.

Кондензацията невъзможна - 

болката в надежда не се превръща.

Вярата с времето е спряла.

Отчаянието цели ни поглъща.

Хвани ме за раменете

и силно ме разтърси,

за да мога да усетя,

че още ме усещаш ти.

Защото жаждата за истинското

ни отдалечава от нас самите.

В сухотата на ежедневието

полъхът заличава на урагана следите.

Гласът ми - глас в пустиня.

Изучих на живота всяка чупка, всяка поза.

Жегата народа издуши,

в маранята повехна и българската роза...