Под небето гори ада -
ада на сивите души.
Пържи ги бавно на клада,
докато всяко чувство не се изпари.
Кондензацията невъзможна -
болката в надежда не се превръща.
Вярата с времето е спряла.
Отчаянието цели ни поглъща.
Хвани ме за раменете
и силно ме разтърси,
за да мога да усетя,
че още ме усещаш ти.
Защото жаждата за истинското
ни отдалечава от нас самите.
В сухотата на ежедневието
полъхът заличава на урагана следите.
Гласът ми - глас в пустиня.
Изучих на живота всяка чупка, всяка поза.
Жегата народа издуши,
в маранята повехна и българската роза...
© Стелияна Димитрова Всички права запазени