Безсърдечно хоризонта слънцето открадна,

лъчите му стопиха се по майката земя.

Настана нощ, с тъмнината хладна,

ни гък, а млък, всичко онемя.

Унесох се в леглото с пухени завивки,

сам-самичък, мислейки за нея,

жената за мен, с характер и извивки,

за нея всяка нощ тръпна и копнея.

В съня си бавно се унесох

и видях я аз от плът и кръв.

Сърцето ми плени, като дар ù го поднесох,

закачено бе на златна връв.

Клепачите рязко си надигнах,

погледът ми бе забит в тавана,

лишен от сън, цяла нощ не мигнах,

не успях да я докосна, жената тъй желана.

Нощ след нощ, ден след ден,

на кревата само аз сънувах,

хванат бях във вечен плен,

лицето ù наум рисувах.

Минаха години, изгубени във времето,

младостта си пропилях,

за това тежи ми бремето,

за нея спомените разпилях.

От този факт в душата бях ударен,

но излязох аз навън през прага,

очите ми се спряха на поглед лъчезарен,

на милата за мен жена, обичана и драга.