Безсърдечно хоризонта слънцето открадна,
лъчите му стопиха се по майката земя.
Настана нощ, с тъмнината хладна,
ни гък, а млък, всичко онемя.
Унесох се в леглото с пухени завивки,
сам-самичък, мислейки за нея,
жената за мен, с характер и извивки,
за нея всяка нощ тръпна и копнея.
В съня си бавно се унесох
и видях я аз от плът и кръв.
Сърцето ми плени, като дар ù го поднесох,
закачено бе на златна връв.
Клепачите рязко си надигнах,
погледът ми бе забит в тавана,
лишен от сън, цяла нощ не мигнах,
не успях да я докосна, жената тъй желана.
Нощ след нощ, ден след ден,
на кревата само аз сънувах,
хванат бях във вечен плен,
лицето ù наум рисувах.
Минаха години, изгубени във времето,
младостта си пропилях,
за това тежи ми бремето,
за нея спомените разпилях.
От този факт в душата бях ударен,
но излязох аз навън през прага,
очите ми се спряха на поглед лъчезарен,
на милата за мен жена, обичана и драга.
© Александър Койчев Всички права запазени