"Тя не е като вас, разноцветни гердани си сплита
и ги спуска в небето - въздушна и ярка дъга."
Меги Миткова
Тя върви сред града и след нея усмивка остава.
Парцалива наметка край слабото тяло виси.
Като нея си мислиш, о Боже, дано да не си.
Но щастлива е много дори в свойта орис такава.
Няма име и дом – да е имала – вече не помни,
храни гълъби в парка с от вчера изпросен комат.
Вместо нея към слънцето сутрин те смело летят.
И в очите им птичи живеят мечтите ѝ скромни.
Пада нощ по наметката прашна изгряват звездите, ...