Какво е тогава?

С мисли го напръсках,

като змия изсъсках,

изпод камъка се изплъзнах

и... подивях...

като обезумяла търчах.

В лияни се оплитах,

спъвах се и падах,

но... не се спрях.

Мисля си – успях!

Но умирах от страх.

Не обичах и се боях.

Усетих сила, полетях,

но в нея изведнъж видях

образът на моят „грях“,

но нали го приспах?

Трябваше да реша

бързо и да не сгреша,

съдът иска да изгоря...

или да се преобразя.

Защо такава цена?

Кое надделява?

Любов или омраза?

Бях разпитвана

и измъчвана.

Така прилична

и лаконична.

„Омраза — няма.

Любов — няма.

Какво е тогава?

Насила не става!“

Защитата ми продължава.

„Имате погрешна представа.

Безразличие с омраза ли се бърка?“

Съдът от отговора се обърка,

и — Реши!

„Да бъде жива, но никога да не лети!

За мен не беше най-доброто,

но се отървах от злото.