Какво ни даде любовта ни -
освен сълзи и мъничко омраза?
Какво направих - да те имам,
от себе си да те запазя?
Подхвърляхме си нежност с думи
и даже празни есемеси,
но нещо има помежду ни,
защото още знам къде си...
В затвор сърцето те осъди
и, може би, виновна съм, не зная...
Как исках да избягам с тебе
и двама да открием рая...
Какво ни даде гордостта ни -
самотни дни, изпълнени с победи?
На кой му пука за успеха,
щом в нощите въртим се бледи?
И мразим даже и съня си,
предателят отново ни събира,
а после будим се нещастни,
защото всеки знае - времето не спира.
Отново тръгваме по пътища,
разбиваме задънени улици,
кръвта в главите ни напира
и молим се да бъдем птици...
Какво ни даде любовта ни?
Крила на ангели в морето,
удавихме се с тебе гордо,
макар жадуващи небето...
И спирам се под сянката на свойта съвест,
тя пази ме от любовта,
но може ли за миг да я забравя
и пак със тебе да горя?
Жестоко може би изглежда
да търся път назад,
но пулсът ми отново ме подвежда
и падам в своя Ад...
© Людмила Стоянова Все права защищены