От самота се скоминясах и памук,
от фъндъци на тополи и от троскот,
от думи в рикошет, избълван студ.
Тишината тук се правеше на Господ.
Тишината беше блага като мед.
И прилепчива като плод на репей.
И всяка сутрин точно в пет без пет
зората заприличваше на жребий –
с разпален жиг по мойте рамене
оставяше пореден отпечатък.
А аз я молех ден след ден поне
да ми разкрие пътя за оттатък, ...