Туй, що тамо властваше и грозно, и грациозно царствуваше,
Бе глас на един лешояд, що денем и нощем бодуваше
В катедралата от кости издигната
И в нея - жена на бесило вдигната...
Тя пееше смъртний хор во тези,
Що ний не познаваме,
Никой не познаваше...
Тя пее,
Тя пее,
И лешоядът сякаш изяждаше й гласът, що с ехо тъмно се вее!
Прегракнал глас, който дУша жива омъртвяваше...
Ах, лешоядът над нея мъжествено властваше...
Нея целуваше и гола събличаше,
И у любовний вихър, зефир, граници хорски пресичаше!
Колко ли чада тя нявга, обречено родила,
И лешоядските им глави изкривила,
С мръсний глас, що нейде тамо, стаята изчервила...
И туй аз разбрах по слух -
О, во демони и малнхоличен хор, не съм глух...
После туй забравих чак като станах труп...
Тя пее за мене и страданията ми накуп!