Понякога ми става мъчно,
а друг път ми е все едно,
че в нас кълнеше неотлъчно,
недаващо живот зърно!
Че поривите ни големи,
не станаха всеобщи теми,
че правда в мъничък мащаб,
вървеше с всеки наш етап...
Че просто минахме в живота,
като през ничия земя!
Пълзяхме ниско като змии...
И само зло ни сполетя!
О, виж ти нашите високи цели,
колко ниско се летели!
© Христо Славов Все права защищены