Изящното лице, понякога така игриво,

непредсказуемо е като пролетно небе.

Само преди миг изглеждаше тъй мило,

а сега с презрение разсича ме на две.

Непокорните очи блестят от злоба дива,

от яд едвам поемаш дъх.

Кълна се, с поглед можеш да накараш даже

и колосът да се почуства плъх.

Тъй нежните ти обичайно устни,

озверели, носят се във боен танц.

Замерват ме с обиди, по-ужасни,

отколкото допуска нежният ти гланц.

С поглед мъжки, със изпънат като струна гръб,

срещу теб седя с високо вдигната глава.

Гордо чакам острието на палача груб,

приело формата на твоите слова.

Но сърцето си да стене тихичко долавям:

„Не, недей и този път!

Не изричай думите отровни, чувствам ги

тъй, както нож, потъващ в плът!”

И чудо! Лъч пробива тази пагубна мъгла,

дошло е време словесният порой да спре!

Изведнъж небето пролетно се прояснява,

усмивката отново по лицето ти снове!