Нашата любов е тъй невъзможна…
Тъй болезнена… и тъмна… като нощта…
А на лицето сълза тревожна,
се сипе като чакан дъжд в пустинята…

По вените нашата любов тече…
С кръвта се слива, образува нашия сезон….
Той е пролет… не, не лято е вече…
Сменя се със последния ти стон…

Изгубих се в очите ти преди време
и не намерих пътя… обратно…
В себе си носех онова бреме,
всичко беше толкова безвъзвратно…

И ние с теб… останахме герои…
На нашата легенда или филм…
Бяхме като Тристан и Изолда...
скрити заедно под тъжния шум…

И умирахме всеки път един за друг…
Борехме се… като за последно…
От далечината… надникна шум…
Послушах го… и те последвах…