Вече не ми казваш мило мое момче, мило мое момче,

а аз още не съм станал момиче –

с всичките плюсове на твоя ужасен пол,

вече не ме милваш по косите, които ги няма,

не ми казваш о, Боже! – когато излизам от банята –

як, гол и пръхтящ от студения душ,

загърнат с хавлията ти на пеперудки и маргаритки,

вярно, може и да не заслужавам изтръгната от дъха ти възхита

и толкова много внимание с биреното шкембенце,

с космите в глухите си уши,

неврастеничното гледане на телевизия,

водката, вестниците, бълнуването насън,

все пак – не съм плажният хубавеляк на остров Корсика,

забил чворестите си глезени в пясъка,

разиграл напечените си мускули като вързани на сноп смокове,

не съм и златотърсачът, който се връща от снежните пустини на Аляска –

и разпряга дванадесет кучешки впряга със злато пред панелната пещера,

ида от работа, мила,

ида от работа,

сипи ми два пръста ракия

и пусни телевизора – да тече някоя холивудска несрета –

там поне един размазан Джон

събува своя гаден панталон

и се нахвърля да целува сластно Грета.

По устните му

сладострастна

лига.

Стига, мило момиче.

Стига, мило момиче.

Стига.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

(Б. м.) Стихотворението е от книгата ми

"Автопортрет със светкавици", ИК "Книгата",

Варна, 2006 г.