Вече не ми казваш мило мое момче, мило мое момче,
а аз още не съм станал момиче –
с всичките плюсове на твоя ужасен пол,
вече не ме милваш по косите, които ги няма,
не ми казваш о, Боже! – когато излизам от банята –
як, гол и пръхтящ от студения душ,
загърнат с хавлията ти на пеперудки и маргаритки,
вярно, може и да не заслужавам изтръгната от дъха ти възхита
и толкова много внимание с биреното шкембенце,
с космите в глухите си уши,
неврастеничното гледане на телевизия,
водката, вестниците, бълнуването насън,
все пак – не съм плажният хубавеляк на остров Корсика,
забил чворестите си глезени в пясъка,
разиграл напечените си мускули като вързани на сноп смокове,
не съм и златотърсачът, който се връща от снежните пустини на Аляска –
и разпряга дванадесет кучешки впряга със злато пред панелната пещера,
ида от работа, мила,
ида от работа,
сипи ми два пръста ракия
и пусни телевизора – да тече някоя холивудска несрета –
там поне един размазан Джон
събува своя гаден панталон
и се нахвърля да целува сластно Грета.
По устните му
сладострастна
лига.
Стига, мило момиче.
Стига, мило момиче.
Стига.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
(Б. м.) Стихотворението е от книгата ми
"Автопортрет със светкавици", ИК "Книгата",
Варна, 2006 г.
© Валери Станков Всички права запазени