„Когато думите са нищо”
Трудно бе да гледам във очите ти
и да си мисля какво ли има в тях.
Те бяха празни и минаваха през мен,
затворени – те скриха своя страх.
И в мълчание, което не познавах,
аз просто мислех за това,
че губя смисъла, във който вярвах -
как стигнахме дотук или кога!
От болката си вземахме по нещо,
което стискахме в студените ръце!
И нали това ще е последната ни среща,
дъждът изпрати ни от тъжното небе.
Знаехме, че ще е тъжно и небето с нас –
то мокреше застиналия път,
Където двамата, останали без глас,
смирено чакахме най-страшния си съд!
Трудно бе да гледам във сърцето си
и да си мисля дали останало е нещо там!
То знаеше за болката в лицето ти –
болката, която каза ми, че съм останал сам...
© Горан Русинов Все права защищены