„Когато думите са нищо”    

Трудно бе да гледам във очите ти

и да си мисля какво ли има в тях.

Те бяха празни и минаваха през мен,

затворени – те скриха своя страх.

И в мълчание, което не познавах,

аз просто мислех за това,

че губя смисъла, във който вярвах -

как стигнахме дотук или кога!

От болката си вземахме по нещо,

което стискахме в студените ръце!

И нали това ще е последната ни среща,

дъждът изпрати ни от тъжното небе.

Знаехме, че ще е тъжно и небето с нас –

то мокреше застиналия път,

Където двамата, останали без глас,

смирено чакахме най-страшния си съд!

Трудно бе да гледам във сърцето си

и да си мисля дали останало е нещо там!

То знаеше за болката в лицето ти –

болката, която каза ми, че съм останал сам...