Когато любовта си отиде всичко потъва във фалшиво двуличие.
Няма спасителна лодка в този океан на огледално безразличие.
Листата падат, но нали все още не е дошла есента,
неизказани мисли, мълчание сухо, несподелена тишина.
Отказвам да приема, че щастие бих намерил само в тъгата!
Оправдания..,ха, истината е, че невиждаме еднакво дъгата!
И кой ще ме отвлече от това мъчно, безжизнено, сиво безвремие?
Немога лентата отначало да върна без да дължа дори извинение.
Ех, помня сън красив, ръце преплетени и как сърцето ми трепна
И помня още как една приказна фея в ухото веднъж ми прошепна
"сам сред свои, това е присъдата на всяка търсеща душа",
дори, когато очите затворя мракът царува в моята тиха гора.
Ах, сладка ми болка, как копнея да вкуся отново от твоята плът!
Дали е вярно, че надеждата угасва едва когато мечтите умрат?
Дали изобщо мога в един живот да обичам и да бъда обичан?
Бастион пред сърцето издигнах незнаещ вече как любов да изричам.
Жалко е, един мечтател така да мъжделее пред гроба на страстта,
окован сред погубени блянове, в плен на затвора на реалността.
Навярно както често се случва да казват, някой ден и това ще отмине,
но тази агония догога ще търпим...когато любовта си отиде?