Когато слънцето за сетен път загасне

и няма вече помен и от нас -

ти знай, че тъй - макар напразно,

бленувал съм те до последно аз.

Ти знай, че аз не те изпуснах,

през мислите ми да си идеш крадешком.

И споменът за жарките ти устни,

семейство бе ми, стряха, дом.

И нашите дихания несподелени,

тежаха - знай - тежаха непрестанно.

Ала останах сляп за изкушенията.

Избрал бях теб. Дори и като рана.

Дори да беше хлад и безпощада,

жестокост, безразличие, порой -

мечтаех теб. И моята награда,

бе най-голямата. Да бъда твой.

Да бъда този - който заслужаваш.

Дори да ни деляха светове.

Ти знай - че аз не те предадох.

Дори да си създавах врагове.

Безумие е. Със което се гордея.

Макар, че ти не беше моя - зная,

проклет аз щях да бъда ако не успеех,

да стискам любовта към теб до края.

Когато слънцето за сетен път загасне

и няма вече помен и от нас,

да знаеш, че шептейки пожелавах си,

до теб да легна за последно аз.