Замък с остарели, позеленели стени,

вместо да се рушат, издигат се те,

достигащи необятните, недостижими висоти,

пазещи в себе си болките на отминали войни.

Единствена пътека, водеща до порутен мост,

бледо величие на някогашен път,

разрушена от преминали множество съдби,

оставили след себе си спомен и горчиви сълзи.

А вътре там, сред тези стени, стои,

някога радващ се на тези земи,

момък с голямо сърце и чиста душа,

превърнал се в старец, носещ тъга.

Изгражда ред подир ред тези стени,

непрестъпни да станат, в затвор да стои,

от страх да не влезе някой и да руши.

Да отнеме малкото останала топлина,

да вземе от него едничката светлина.

Но някъде там се крие задна врата,

добре замаскирана, водеща вътре в крепостта,

да дари отново светлина или мрак за вечни времена.