Изписах текстове безброй,
нахвърлях думи хаотично,
в опит да опиша по начин свой,
болката, която ме облива.
Миналото все намира ме,
дори в тълпа от светли дни и радостни лица
и със схватка ледена и зла се вкопчва в мен
и започва бавно да прогонва мойто светлина.
Затрива мигове щастливи, настоящи топли цветове
и бута ме назад към времето лъжливо- там,
където оставих част от своето сърце.
Ритам аз, ридая и се тръшкам, не искам отново да се връщам
в клетката, иззидана от мойта собствена тъга,
искам просто да избягам,
-да полетя...
и сякаш нещо в мене се пропука, дълго време спящо,
чакащо в дебрите на моята душа, изригна в мене и изпълни
всяка моя мъничка частица със любяща светлина,
любов не от друг, или за друг, а за самия мен
понечих аз да се обърна,
да зашлевя миналото с ръка,
но обръщам се и що да видя –
от него няма и следа...
Нещо в мене се раздвижи,
приятно странна болка в гърба,
и усетих как на плещите поникват
две силни, две красиви крила.
© Павел Дунев Все права защищены