КРИСТАЛНАТА РЕКА
Митично древни времена,
в самата ледена епоха,
тук демон проснал бил снага
и замразявал с дъх живота.
В сияйно утро с лек ветрец,
над Рила пламнал небосвода,
пламтящ космичен пришълец
пристигнал тук на входа.
Той носел в себе си живот,
огрян от светлина,
преследвал демона жесток
с небесна топлина.
Слънцето с бляскав меч разсекло
на две главата му враждебна,
а по смълчаното дере се стекло
поточе от кръвта му снежна.
Пламенно огряло ледника с лъчи,
той гузно свил се и потекъл,
а в долината грохот на скали
през вековете и до днес отекнал.
Запръскал топъл плодороден дъжд,
извила се дъга над планината,
ручеи потекли изведнъж
и сринали проклятието на реката.
За да запази цветната магия,
орел засенчил водопада
и омагьосаната падаща стихия
превърнал в каменна преграда.
Недосегаеми, орловите скали
и днес изливат се в реката,
затуй орелът тук гнезди
и тук отглежда си децата.
Вода избухва над скалата,
залп диамантени искри,
на Бели Искър в долината
празнуват нашите мечти.
Омайно воденично колело,
обсебило човешката душа,
разпръсква нейното брашно
сред красотата на света.
Преплели боровете клони,
препускат над реката
и уморени в бързеите се крият,
приклякат да отпият от водата.
Красива катеричка скача,
отронва се шишарка жива,
в реката пада и подскача
опиянена от възторг, щастлива.
Кой знае, някъде напред,
далечни, причудливи брегове
ще стигне с протегнати ръце,
а може би и необятното море.
Вълни, хиляди зайчета сиви,
скалите прескачат юнашки,
препускат надолу щастливи,
подхвърлят блестящи опашки.
Прозрачен гейзер от вода
изригва сред скалите,
дъгата слага му чадър
на слънцето с боите.
Зашеметен, дъхът ни спира,
водата втурва се в дерето,
увеселителният влак стартира
надолу към полето.
Разхвърля цъфнали букети
по радостните брегове
и топло слънцето им свети
през боровите върхове.
Подскачат вихрено вълни
и гръмко падат във водата,
избухват смеещи сълзи,
след тях разлели красотата.
А залезът печален, може би,
че непристъпно е дълбокото дере,
извезал на пъстървите звезди
от пламнали красиви цветове.
Смирено урвата разляла
в небето лепкавия мрак,
луната майчински разстлала
грижовно звездния хамак.
Земята приласкала в него,
приспала я с лъчи
и слезли плахо да се къпят
отново младите звезди.
Във водопада се посмели,
отпуснали се във вира,
накрая с бързея запели
и върнали се у дома.
Оттам по-силно засияли
с кристална чистота
и част от огъня си дали
на непокорната река.
Блажен в плен на красотата,
не иска мракът да си тръгне,
отчаян крие се в гората
и чака слънцето да го изтръгне.
Омаян изгревът събужда
живота пъстър в долината,
огрял синовната ни нужда
да пазим и красим земята.
Лирично вятърът запява,
преплетен в нашите коси
и с чувства ведри покорява
възторжените ни гърди.
Сърцето вдъхновено сътвори
магическа пътека,
с мостове върху кристалните води
то сля природата с човека.
Б.
© Емилия Борисова Все права защищены